ЧУДОТО НА ПРОШКАТА
Прошката е чудо, което се получава от само себе си. Прощавайки, ние отхвърляме омразата към другия. В ума и душата ни настава покой. Прошката е нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата.
Нищо не обърква повече живота; нищо не провокира толкова болестта, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения. Тези три реакции към живота се градят на гнева, вината и враждебността. Задържани в ума и сърцето, те блокират живота. Блокират личностния ни потенциал. Пресушават живота и го лишават от радост и мир.
Всеки е способен да прости и на другите, и на себе си. И всеки може да го направи незабавно.
Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират. Решението да простим ни прави свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от вината и неприязънта.
Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо.
Последиците от това, че не можем да простим на себе си или на другите са очевидни и като правило - изключително тежки. Омразата е гибел за съвършеното здраве. Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално самосъжаление.
Отказът от прошка се дължи на страха. Тъй като се страхуваме какво могат или не могат да ни направят другите, ние избираме гнева, нападението, отбраната като начин да се чувстваме сигурни. Омразата - най-гибелното, най-нездравословното чувство, може да бъде победена единствено от прошката.
Законът за прошката се спазва много трудно. Той ни кара да преразгледаме мотивите си. Изисква да се вгледаме надълбоко в нещата. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно.
Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с личностния си интегритет. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина. Законът за прошката не иска от нас да живеем, опитвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си.
Законът за прошката ни помага да стигнем до истината, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното ни его.
Законът е общовалиден и има еднаква сила във всички човешки взаимоотношения: лични, семейни, професионални, обществени. Прошката е в сила за всичко, при всекиго, винаги.
Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от ненавистта, угризенията и взаимните обвинения. Тези емоции са много по-опасни за нашето здраве от най-тежката физическа травма.
Как изглежда Законът за прошката в действие. Мога да отговоря на този въпрос единствено с личния си опит.
Лежах у дома, измършавял от рака, с непрекъснати болки. Всички - и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. И въпреки това нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оцелял. Исках да разбера как го е постигнал. Отговорите винаги бяха: "Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата."
Първата ми реакция беше: "Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем." Грешах.
На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и състрадание.
Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях убеден, че правият винаги съм аз. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Моето отровно поведение бе основната причина за диагнозата, която сам си отсъдих. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав.
Поведение на враждебност, породена от убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, води до огромни загуби на енергия, генерирайки негативен дух и дух на противопоставяне, което е чиста емоционална отрова и за нас, и за другите.
След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена смъртна присъда, знаейки часа на изпълнението й, аз започнах своето пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си.
Свързвах се непрекъснато с хора, успели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също: "Трябва да простиш." Отпадайки все повече физически, започвах своята работа по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и действия, които са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки сам открива своя начин да престане да изразява отрицателни чувства, да сложи черта на миналите несправедливости, били те действителни или въображаеми. Луиз Хей казва, че е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи Вселената.
Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот. Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение към човека, на когото искаш да простиш - все едно дали това е някой друг или ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща.
В леглото, в което умирах, написах на лист:
Име:
Премахни:
Утвърди:
И започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях човека. Представях си как казвам от цялата си душа: "Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен." Припомнях си отделни случаи. Не се вторачвах в подробности, просто си спомнях отделните случки и освобождавах неприязънта, признавайки, че вината всъщност е била моя.
После си представях как на този човек му се случва нещо хубаво; как има това, към което се стреми. Виждах го усмихнат, щастлив, доволен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от процеса на опрощаването.
Не винаги всичко минаваше гладко. С изненада установих, че се съпротивлявам; болката оставаше. Постоянствах и след 3-4 упражнения успях да постигна емоционалната и духовна промяна, която ми бе необходима, за да изчистя от себе си задръстващата ме отрова. Когато не успявах, казвах: "Боже, вземи това, не мога повече."
Трудният момент от процеса на опрощаването за мен бе да си представям, че на другия му се случва нещо хубаво. Искрено се отдадох на този процес, без да очаквам облекчение.
Докато работех върху опрощаването, открих, че започвам да опознавам хората, на които се опитвам да простя; да проумявам мотивите им.
Ден след ден напредвах по списъка. Назовавах хора. Прощавах им и ги освобождавах от вината. Утвърждавах ги. По много пъти се връщах на някои имена, особено когато споменът за тях ме изпълваше с голямо безпокойство. И предлагах моята прошка с голяма искреност.
В някои случаи се оказа, че работата трябва да продължи чрез личен контакт; че на някои хора трябва да се извиня лично, не чрез писането. А това определено не беше лесно. Всъщност, това бяха едни от най-трудните моменти в живота ми: да се изправя очи в очи с човека, когото смятах за враг, и да му поискам прошка. Но и никога през живота си не съм изживявал такова облекчение, както след като съм намерил сили да е изправя пред врага си и да му поискам прошка. Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката освобождава мен.
Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване. Започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което предстоеше. И тези мисли бяха положителни, далеч от страха за предстоящата смърт.
Вярвам, че с опрощаването ние се променяме не само на духовно ниво; променя се нашата биохимия. Знам, че лекарите и приятелите ми се чувстват неловко, когато споделям с тях своята вяра в силата на прошката, но факт е, че качеството на живот рязко се подобрява, когато се практикува Законът за прошката.
Освободете се чрез прошката!
Грег Андерсън
Нищо не обърква повече живота; нищо не провокира толкова болестта, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения. Тези три реакции към живота се градят на гнева, вината и враждебността. Задържани в ума и сърцето, те блокират живота. Блокират личностния ни потенциал. Пресушават живота и го лишават от радост и мир.
Всеки е способен да прости и на другите, и на себе си. И всеки може да го направи незабавно.
Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират. Решението да простим ни прави свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от вината и неприязънта.
Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо.
Последиците от това, че не можем да простим на себе си или на другите са очевидни и като правило - изключително тежки. Омразата е гибел за съвършеното здраве. Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално самосъжаление.
Отказът от прошка се дължи на страха. Тъй като се страхуваме какво могат или не могат да ни направят другите, ние избираме гнева, нападението, отбраната като начин да се чувстваме сигурни. Омразата - най-гибелното, най-нездравословното чувство, може да бъде победена единствено от прошката.
Законът за прошката се спазва много трудно. Той ни кара да преразгледаме мотивите си. Изисква да се вгледаме надълбоко в нещата. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно.
Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с личностния си интегритет. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина. Законът за прошката не иска от нас да живеем, опитвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си.
Законът за прошката ни помага да стигнем до истината, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното ни его.
Законът е общовалиден и има еднаква сила във всички човешки взаимоотношения: лични, семейни, професионални, обществени. Прошката е в сила за всичко, при всекиго, винаги.
Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от ненавистта, угризенията и взаимните обвинения. Тези емоции са много по-опасни за нашето здраве от най-тежката физическа травма.
Как изглежда Законът за прошката в действие. Мога да отговоря на този въпрос единствено с личния си опит.
Лежах у дома, измършавял от рака, с непрекъснати болки. Всички - и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. И въпреки това нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оцелял. Исках да разбера как го е постигнал. Отговорите винаги бяха: "Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата."
Първата ми реакция беше: "Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем." Грешах.
На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и състрадание.
Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях убеден, че правият винаги съм аз. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Моето отровно поведение бе основната причина за диагнозата, която сам си отсъдих. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав.
Поведение на враждебност, породена от убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, води до огромни загуби на енергия, генерирайки негативен дух и дух на противопоставяне, което е чиста емоционална отрова и за нас, и за другите.
След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена смъртна присъда, знаейки часа на изпълнението й, аз започнах своето пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си.
Свързвах се непрекъснато с хора, успели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също: "Трябва да простиш." Отпадайки все повече физически, започвах своята работа по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и действия, които са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки сам открива своя начин да престане да изразява отрицателни чувства, да сложи черта на миналите несправедливости, били те действителни или въображаеми. Луиз Хей казва, че е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи Вселената.
Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот. Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение към човека, на когото искаш да простиш - все едно дали това е някой друг или ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща.
В леглото, в което умирах, написах на лист:
Име:
Премахни:
Утвърди:
И започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях човека. Представях си как казвам от цялата си душа: "Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен." Припомнях си отделни случаи. Не се вторачвах в подробности, просто си спомнях отделните случки и освобождавах неприязънта, признавайки, че вината всъщност е била моя.
После си представях как на този човек му се случва нещо хубаво; как има това, към което се стреми. Виждах го усмихнат, щастлив, доволен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от процеса на опрощаването.
Не винаги всичко минаваше гладко. С изненада установих, че се съпротивлявам; болката оставаше. Постоянствах и след 3-4 упражнения успях да постигна емоционалната и духовна промяна, която ми бе необходима, за да изчистя от себе си задръстващата ме отрова. Когато не успявах, казвах: "Боже, вземи това, не мога повече."
Трудният момент от процеса на опрощаването за мен бе да си представям, че на другия му се случва нещо хубаво. Искрено се отдадох на този процес, без да очаквам облекчение.
Докато работех върху опрощаването, открих, че започвам да опознавам хората, на които се опитвам да простя; да проумявам мотивите им.
Ден след ден напредвах по списъка. Назовавах хора. Прощавах им и ги освобождавах от вината. Утвърждавах ги. По много пъти се връщах на някои имена, особено когато споменът за тях ме изпълваше с голямо безпокойство. И предлагах моята прошка с голяма искреност.
В някои случаи се оказа, че работата трябва да продължи чрез личен контакт; че на някои хора трябва да се извиня лично, не чрез писането. А това определено не беше лесно. Всъщност, това бяха едни от най-трудните моменти в живота ми: да се изправя очи в очи с човека, когото смятах за враг, и да му поискам прошка. Но и никога през живота си не съм изживявал такова облекчение, както след като съм намерил сили да е изправя пред врага си и да му поискам прошка. Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката освобождава мен.
Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване. Започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което предстоеше. И тези мисли бяха положителни, далеч от страха за предстоящата смърт.
Вярвам, че с опрощаването ние се променяме не само на духовно ниво; променя се нашата биохимия. Знам, че лекарите и приятелите ми се чувстват неловко, когато споделям с тях своята вяра в силата на прошката, но факт е, че качеството на живот рязко се подобрява, когато се практикува Законът за прошката.
Освободете се чрез прошката!
Грег Андерсън
ПРОШКА
![Picture](/uploads/6/9/3/6/6936910/4987767.jpg)
Прошката е мисловният, духовен и емоционален акт на освобождаване на чувства като гняв, раздразнение и негодувание, насочени към друг човек, заради сторени от него нежелани действия или нанесени обиди. Прошката не означава потискане на гнева и раздразнението, а напълно освобождаване от тях чрез осъзнаване на причините, довели до появата на тези чувства и оттам - намирането на по емоционален начин за преодоляван е на дразнителя. Прощаването има значение най-вече за прощаващия, тъй като той се освобождава от негативните си емоции и добива отново възможност за обективна преценка на фактите, свързани с другия човек, въпросната нанесена обида или нежелано поведение.
ПРОШКАТА Е ПЪРВАТА СТЪПКА КЪМ СВОБОДАТА
Не е нужно да знаем как да прощаваме.
Достатъчно е да желаем да го сторим.
Вселената ще се погрижи за начина.
Луиз Хей
![Picture](/uploads/6/9/3/6/6936910/6590948.jpg)
За себе си аз разбрах, че нищо не съществува вън от моето Разбиране. И опитах да променя онези неща, които не харесвах. Собственият ми анализ вървеше в една определена посока:
- Никой не ме обижда - аз се обиждам. Мнението на другите за мене е просто тяхно разбиране и когато го приема, поставям обидата в себе си. Нека всеки си има своето мнение, но защо трябва да го събирам в мен? Колкото по-малко слагам в себе си от околните, толкова по-леко ще ми е да го нося. В един момент осъзнах, че всичко е дошло отвън, защото съм го допуснал. И започнах да изхвърлям онова, което не ми харесваше. То тежеше........
Това, което съм пожелал да съм аз и не е натрапено отвън, не тежи... Точно обратното. Прави те лек и ... можеш да полетиш. Имаш свободата да избираш...
- Аможе ли да постигнем тази свобода? Правото на избор да бъдем себе си? И да покажем кои сме?
Отговорът дойде от само себе си:
- Прости, за да ти бъде простено. Прошката е първата стъпка към СВОБОДАТА!
.........................
.............. Да простя? За какво? Малко ли преживях? Защо безвремието трябва да ми говори нещо? Или... Грешах ли? Връщане в миналото - дали не трябваше да го анализирам? Може би.
На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, към когото и да се обърнех, търсех какво не му е наред, какъв недостатък има. Правех го без изключение - за действие, дума или човек. Но любимата ми част бяха хората. Проучвах да дена личност, за да открия къде са слабите и места, за да мога после да я унищожа, за да се издигна над нея в своите си представи. Защото исках да съм важен и значим? Дали пък не беше заради собствената ми несигурност? Мисленето ми беше изкривено, лишено от състрадание. Критичността преминаваше в обвинения. Бях съдник, убеден, че винаги е прав! Наранявах и след това продължавах да доказвам "правотата" си на друго място. Това отровно поведение бе основната причина за присъдата, която сам си издадох. Бях въплатил желанието си за достойнство и пълноценост в представата, че никога не бъркам. Изпитвах потребност всеки да знае и прианае, че съм прав!
"........... Убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим позицията си, генерира негативност и дух на противопоставяне, кето води до изолация и натрупва емоционалност вътре в нас. Тази емоцоналност ни изправя срещу нас самите, от една страна, но от друга, тъй като води до изолация няма и с кого да я споделим. Така ние самите носим тежестта на самотата. и когато тя надхвърли предела на възможностите ни, започва саморазрушение на организма. Най-напред в по-лека фаза - като болест, но когато не вземем необходимите мерки, може да се стигне и по-далеч - до самоунищожение.Как се проявява това ли? Направии сме нещо, което е в противоречие с нас самите. Може да не го осъзнаваме, но тялото ни подсказва - разболяваме се. В лека форма. Отиваме на лекар. Взимаме си лекарства и насилствено премахваме болестта. Но проблемът остава. Следващият път заболяването е по-тежко, защото разногласията се натрупват. Откъсваме се от света, не споделяме, не анализираме.... Резултатът може да е страшен - организмът ни взема решение за самоунищожение - тумори, левкимия, анорексия, менингит.........."
За това е прошката. Да я приложим искрено и така да отхвърлим част от товара на собствените си емоции. Колкото по-искрена е прошката, толкова по-добре. Можем дори да я направим не като еднократен акт, а като начин на живот - от миналото до сега.
За това е и безвремието. Няма време, в което да простим. Не е необходимо и да има хора. Безлюдно е. опрощението идва отвътре. Същността на процеса е да изчистиш противопоставянето си с останалите, които са около теб - все едно дали е някой друг или ти самия, приятел или съсед, роднина или враг. Да простиш на себе си и на другите.
" Прощавам! Прощавам на себе си, ако поради незнание, грешни представи, разбирания или действия съм наранил някого! Прощавам изцяло и на всички! за всяка неприятност, която са ми причинили или за онова, което не са направили за мен!
.................
Трудно е да искаш на другите да им се случва нещо хубаво, ако досега си се мъчил да им докажиш колко си велик и ... прав. Но докато наблюдаваш тяхното и своето поведение, започваш да ги опознаваш, да проумяваш мотивите им. Съпреживяваш техните емоции, проблеми, разбираш слабостите им. И можеш да простиш, съзнавайки, че и те са като теб. Това те освобожава и от тежестите на чувството за вина. Затова сега давах и търсех прошката с искреност. Страхотното облекчение, което следваше, ме накара да проумея, че всъщност прошката освобождава мен!.....
Прошката променя биохимията а организма. Трансформира нагласите. Вината се стопява. А когато я няма, изчезват нервностто, объркването, противоречието. Не разглеждаш нещата като добро и зло. Защото такова разделение не съществува. Нашето собствено Егосъзнание сформира в нас и доброто, и злото и тяхното противопоставяне.
ПРОШКАТА ОЗНАЧАВА ДА БЪДЕШ СВОБОДЕ!
из " Позидневник " - съставил и автор на част от материалите ivomir
- Никой не ме обижда - аз се обиждам. Мнението на другите за мене е просто тяхно разбиране и когато го приема, поставям обидата в себе си. Нека всеки си има своето мнение, но защо трябва да го събирам в мен? Колкото по-малко слагам в себе си от околните, толкова по-леко ще ми е да го нося. В един момент осъзнах, че всичко е дошло отвън, защото съм го допуснал. И започнах да изхвърлям онова, което не ми харесваше. То тежеше........
Това, което съм пожелал да съм аз и не е натрапено отвън, не тежи... Точно обратното. Прави те лек и ... можеш да полетиш. Имаш свободата да избираш...
- Аможе ли да постигнем тази свобода? Правото на избор да бъдем себе си? И да покажем кои сме?
Отговорът дойде от само себе си:
- Прости, за да ти бъде простено. Прошката е първата стъпка към СВОБОДАТА!
.........................
.............. Да простя? За какво? Малко ли преживях? Защо безвремието трябва да ми говори нещо? Или... Грешах ли? Връщане в миналото - дали не трябваше да го анализирам? Може би.
На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, към когото и да се обърнех, търсех какво не му е наред, какъв недостатък има. Правех го без изключение - за действие, дума или човек. Но любимата ми част бяха хората. Проучвах да дена личност, за да открия къде са слабите и места, за да мога после да я унищожа, за да се издигна над нея в своите си представи. Защото исках да съм важен и значим? Дали пък не беше заради собствената ми несигурност? Мисленето ми беше изкривено, лишено от състрадание. Критичността преминаваше в обвинения. Бях съдник, убеден, че винаги е прав! Наранявах и след това продължавах да доказвам "правотата" си на друго място. Това отровно поведение бе основната причина за присъдата, която сам си издадох. Бях въплатил желанието си за достойнство и пълноценост в представата, че никога не бъркам. Изпитвах потребност всеки да знае и прианае, че съм прав!
"........... Убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим позицията си, генерира негативност и дух на противопоставяне, кето води до изолация и натрупва емоционалност вътре в нас. Тази емоцоналност ни изправя срещу нас самите, от една страна, но от друга, тъй като води до изолация няма и с кого да я споделим. Така ние самите носим тежестта на самотата. и когато тя надхвърли предела на възможностите ни, започва саморазрушение на организма. Най-напред в по-лека фаза - като болест, но когато не вземем необходимите мерки, може да се стигне и по-далеч - до самоунищожение.Как се проявява това ли? Направии сме нещо, което е в противоречие с нас самите. Може да не го осъзнаваме, но тялото ни подсказва - разболяваме се. В лека форма. Отиваме на лекар. Взимаме си лекарства и насилствено премахваме болестта. Но проблемът остава. Следващият път заболяването е по-тежко, защото разногласията се натрупват. Откъсваме се от света, не споделяме, не анализираме.... Резултатът може да е страшен - организмът ни взема решение за самоунищожение - тумори, левкимия, анорексия, менингит.........."
За това е прошката. Да я приложим искрено и така да отхвърлим част от товара на собствените си емоции. Колкото по-искрена е прошката, толкова по-добре. Можем дори да я направим не като еднократен акт, а като начин на живот - от миналото до сега.
За това е и безвремието. Няма време, в което да простим. Не е необходимо и да има хора. Безлюдно е. опрощението идва отвътре. Същността на процеса е да изчистиш противопоставянето си с останалите, които са около теб - все едно дали е някой друг или ти самия, приятел или съсед, роднина или враг. Да простиш на себе си и на другите.
" Прощавам! Прощавам на себе си, ако поради незнание, грешни представи, разбирания или действия съм наранил някого! Прощавам изцяло и на всички! за всяка неприятност, която са ми причинили или за онова, което не са направили за мен!
.................
Трудно е да искаш на другите да им се случва нещо хубаво, ако досега си се мъчил да им докажиш колко си велик и ... прав. Но докато наблюдаваш тяхното и своето поведение, започваш да ги опознаваш, да проумяваш мотивите им. Съпреживяваш техните емоции, проблеми, разбираш слабостите им. И можеш да простиш, съзнавайки, че и те са като теб. Това те освобожава и от тежестите на чувството за вина. Затова сега давах и търсех прошката с искреност. Страхотното облекчение, което следваше, ме накара да проумея, че всъщност прошката освобождава мен!.....
Прошката променя биохимията а организма. Трансформира нагласите. Вината се стопява. А когато я няма, изчезват нервностто, объркването, противоречието. Не разглеждаш нещата като добро и зло. Защото такова разделение не съществува. Нашето собствено Егосъзнание сформира в нас и доброто, и злото и тяхното противопоставяне.
ПРОШКАТА ОЗНАЧАВА ДА БЪДЕШ СВОБОДЕ!
из " Позидневник " - съставил и автор на част от материалите ivomir